Изборите приключиха, гласовете са преброени, победителите и губещите вече правят своите равносметки. След седмица България отново ще избира президент на балотаж. Но отвъд процентите, политическите реакции и сметките за втория тур остава един въпрос, който заслужава много по-сериозно внимание: защо толкова много хора изобщо не отидоха до урните?
Ниската избирателна активност на 25 октомври не подмина и Великотърновска област. Още към 16:00 часа в изборния ден бяха гласували едва 16,96% от избирателите в региона. За сравнение, на първия тур на президентските избори през 2021 г. по същото време активността беше 28,10%. Тогава обаче вотът се проведе едновременно с парламентарни избори, което прави прякото сравнение условно.
И все пак разликата повдига въпроси, които не могат да бъдат обяснени единствено с изборния календар. В област, в която живеят хора с различни професии, възрасти, убеждения и житейски проблеми, голяма част от гражданите предпочетоха да останат извън изборния процес. Не само в малките населени места, където обезлюдяването отдавна променя обществения живот, но и в големите градове.
Какво всъщност означава това отсъствие?
Лесно е да кажем, че хората са уморени от избори. България премина през поредица от политически кампании, обещания, конфликти и разочарования. Избирателят многократно беше призоваван да даде гласа си, да направи избор, да повярва, че този път нещо ще се промени. Но дали умората е единственото обяснение? Или зад нея се крие нещо по-дълбоко - постепенното отслабване на убеждението, че личното участие има значение? Когато човек гласува веднъж, втори, трети път, а след това не вижда промяната, която е очаквал, е възможно да започне да се пита дали изобщо има смисъл да участва. Това не означава непременно, че е безразличен към обществените проблеми. Понякога именно хората, които най-внимателно следят политиката, изпитват най-силно разочарование от нея.
Има и друг въпрос, който рядко получава достатъчно внимание. Доколко кандидатите успяха да убедят гражданите, че предлагат нещо повече от поредното политическо противопоставяне? Избирателната кампания беше наситена с публични изявления, взаимни обвинения и остри реакции. Но колко от този шум достигна до хората като действителен разговор за бъдещето на страната? Колко граждани успяха да припознаят в някоя кандидатура собствените си тревоги, надежди и разбирания?
Президентът не управлява общините, не определя цените в магазините и не решава непосредствено проблемите на болниците, училищата или инфраструктурата. Но има важни конституционни правомощия и представлява държавата. Дали кандидатите успяха да обяснят достатъчно убедително защо тези правомощия имат значение за ежедневието на хората?
Във Великотърновска област картината е особено интересна заради различията между отделните общини. Към 16:00 часа в изборния ден активността в Сухиндол достигаше 20,17%, във Велико Търново - 19,84%, а в Свищов - 17,85%. В Горна Оряховица тя беше 15,23%, в Павликени - 14,54%, в Полски Тръмбеш - 13,35%, а в Стражица - едва 11,14%.
Зад тези числа стоят различни местни общности. Някъде политическият живот е по-активен, другаде хората може да изпитват по-слаба връзка с институциите. Икономическите условия, миграцията, възрастовата структура и местната организация на политическите сили също могат да оказват влияние. Но би било погрешно само по процента на гласувалите да заключим, че жителите на една община са по-отговорни от тези в друга. Ниската активност не е измерител за гражданските качества на хората. Тя е сигнал, който трябва да бъде разбран.
Особено важно е да не поставяме всички негласували под общ знаменател. Сред тях вероятно има хора, които не харесват нито един кандидат. Други може да смятат, че резултатът е предрешен. Трети са загубили доверие в политическите институции. Някои са възпрепятствани от здравословни, семейни или професионални обстоятелства. А има и такива, за които политиката просто е престанала да бъде тема, заслужаваща внимание. Това са различни причини, които не могат да бъдат установени само чрез преброяване на бюлетините.
И точно тук се появява най-сериозният въпрос: дали политическите сили действително се интересуват защо хората не гласуват?
След изборите вниманието обикновено се насочва към спечелените проценти, преразпределението на гласовете и възможните политически съюзи. Всеки кандидат търси обяснение за подкрепата, която е получил, и за гласовете, които не са му достигнали. Но онези, които са останали у дома, рядко присъстват в политическата равносметка като хора с конкретни проблеми и очаквания. Те се превръщат в статистика - в процент на неучастие, който се коментира за кратко и след това отстъпва място на следващия политически спор. А може би именно към тях трябва да бъдат насочени най-важните въпроси.
Какво би накарало един разочарован човек отново да повярва, че има смисъл да гласува? Какво трябва да чуе от кандидатите? Какво трябва да види в поведението на институциите? И достатъчно ли е просто да бъде призован да изпълни гражданския си дълг? Защото доверието не се възстановява с плакати, предизборни лозунги или укори към онези, които не са отишли до урните. То се изгражда с последователност, отговорност и усещането, че гражданският глас има значение не само в изборния ден.
Предстоящият балотаж ще постави избирателите пред нов избор. Двете кандидатпрезидентски двойки ще се опитат да привлекат допълнителна подкрепа, а политическите сили ще направят своите сметки за пренасочването на гласовете. Но остава въпросът дали вторият тур ще предизвика интерес и сред онези, които не участваха в първия.
Ниската активност сама по себе си не означава, че изборите са нелегитимни. Законността на вота не зависи от това дали в него са участвали всички избиратели. Но общественото значение на масовото неучастие не бива да се подценява. Защото демокрацията не се изчерпва с възможността да изберем между няколко имена в бюлетината. Тя предполага гражданите да вярват, че имат място в решенията за бъдещето на страната.
И може би най-тревожното след тези избори не е колко хора са гласували за един или друг кандидат. По-тревожният въпрос е колко хора постепенно са престанали да очакват нещо от политиката. А още по-важният е дали политиците изобщо са готови да чуят тяхното мълчание.
Ниската избирателна активност на 25 октомври не подмина и Великотърновска област. Още към 16:00 часа в изборния ден бяха гласували едва 16,96% от избирателите в региона. За сравнение, на първия тур на президентските избори през 2021 г. по същото време активността беше 28,10%. Тогава обаче вотът се проведе едновременно с парламентарни избори, което прави прякото сравнение условно.
И все пак разликата повдига въпроси, които не могат да бъдат обяснени единствено с изборния календар. В област, в която живеят хора с различни професии, възрасти, убеждения и житейски проблеми, голяма част от гражданите предпочетоха да останат извън изборния процес. Не само в малките населени места, където обезлюдяването отдавна променя обществения живот, но и в големите градове.
Какво всъщност означава това отсъствие?
Лесно е да кажем, че хората са уморени от избори. България премина през поредица от политически кампании, обещания, конфликти и разочарования. Избирателят многократно беше призоваван да даде гласа си, да направи избор, да повярва, че този път нещо ще се промени. Но дали умората е единственото обяснение? Или зад нея се крие нещо по-дълбоко - постепенното отслабване на убеждението, че личното участие има значение? Когато човек гласува веднъж, втори, трети път, а след това не вижда промяната, която е очаквал, е възможно да започне да се пита дали изобщо има смисъл да участва. Това не означава непременно, че е безразличен към обществените проблеми. Понякога именно хората, които най-внимателно следят политиката, изпитват най-силно разочарование от нея.
Има и друг въпрос, който рядко получава достатъчно внимание. Доколко кандидатите успяха да убедят гражданите, че предлагат нещо повече от поредното политическо противопоставяне? Избирателната кампания беше наситена с публични изявления, взаимни обвинения и остри реакции. Но колко от този шум достигна до хората като действителен разговор за бъдещето на страната? Колко граждани успяха да припознаят в някоя кандидатура собствените си тревоги, надежди и разбирания?
Президентът не управлява общините, не определя цените в магазините и не решава непосредствено проблемите на болниците, училищата или инфраструктурата. Но има важни конституционни правомощия и представлява държавата. Дали кандидатите успяха да обяснят достатъчно убедително защо тези правомощия имат значение за ежедневието на хората?
Във Великотърновска област картината е особено интересна заради различията между отделните общини. Към 16:00 часа в изборния ден активността в Сухиндол достигаше 20,17%, във Велико Търново - 19,84%, а в Свищов - 17,85%. В Горна Оряховица тя беше 15,23%, в Павликени - 14,54%, в Полски Тръмбеш - 13,35%, а в Стражица - едва 11,14%.
Зад тези числа стоят различни местни общности. Някъде политическият живот е по-активен, другаде хората може да изпитват по-слаба връзка с институциите. Икономическите условия, миграцията, възрастовата структура и местната организация на политическите сили също могат да оказват влияние. Но би било погрешно само по процента на гласувалите да заключим, че жителите на една община са по-отговорни от тези в друга. Ниската активност не е измерител за гражданските качества на хората. Тя е сигнал, който трябва да бъде разбран.
Особено важно е да не поставяме всички негласували под общ знаменател. Сред тях вероятно има хора, които не харесват нито един кандидат. Други може да смятат, че резултатът е предрешен. Трети са загубили доверие в политическите институции. Някои са възпрепятствани от здравословни, семейни или професионални обстоятелства. А има и такива, за които политиката просто е престанала да бъде тема, заслужаваща внимание. Това са различни причини, които не могат да бъдат установени само чрез преброяване на бюлетините.
И точно тук се появява най-сериозният въпрос: дали политическите сили действително се интересуват защо хората не гласуват?
След изборите вниманието обикновено се насочва към спечелените проценти, преразпределението на гласовете и възможните политически съюзи. Всеки кандидат търси обяснение за подкрепата, която е получил, и за гласовете, които не са му достигнали. Но онези, които са останали у дома, рядко присъстват в политическата равносметка като хора с конкретни проблеми и очаквания. Те се превръщат в статистика - в процент на неучастие, който се коментира за кратко и след това отстъпва място на следващия политически спор. А може би именно към тях трябва да бъдат насочени най-важните въпроси.
Какво би накарало един разочарован човек отново да повярва, че има смисъл да гласува? Какво трябва да чуе от кандидатите? Какво трябва да види в поведението на институциите? И достатъчно ли е просто да бъде призован да изпълни гражданския си дълг? Защото доверието не се възстановява с плакати, предизборни лозунги или укори към онези, които не са отишли до урните. То се изгражда с последователност, отговорност и усещането, че гражданският глас има значение не само в изборния ден.
Предстоящият балотаж ще постави избирателите пред нов избор. Двете кандидатпрезидентски двойки ще се опитат да привлекат допълнителна подкрепа, а политическите сили ще направят своите сметки за пренасочването на гласовете. Но остава въпросът дали вторият тур ще предизвика интерес и сред онези, които не участваха в първия.
Ниската активност сама по себе си не означава, че изборите са нелегитимни. Законността на вота не зависи от това дали в него са участвали всички избиратели. Но общественото значение на масовото неучастие не бива да се подценява. Защото демокрацията не се изчерпва с възможността да изберем между няколко имена в бюлетината. Тя предполага гражданите да вярват, че имат място в решенията за бъдещето на страната.
И може би най-тревожното след тези избори не е колко хора са гласували за един или друг кандидат. По-тревожният въпрос е колко хора постепенно са престанали да очакват нещо от политиката. А още по-важният е дали политиците изобщо са готови да чуят тяхното мълчание.