Днес е достатъчно да се разходим в летен следобед, за да срещнем сладолед почти на всяка крачка. Преди няколко века обаче студеният десерт е бил истински лукс, достъпен основно за заможните. А една от най-разпознаваемите му части - хрупкавата фунийка - се появява не толкова заради кулинарно вдъхновение, колкото заради един съвсем практичен проблем.
До появата на надеждното охлаждане производството и съхранението на сладолед било сложно и скъпо. Колко специално удоволствие е представлявал десертът показва историята на Джордж Вашингтон. През лятото на 1790 г. той похарчил 200 долара за сладолед - сума, която според Международната асоциация за млечни храни би се равнявала на над 7200 долара в наши дни.
Механичното охлаждане през XIX век постепенно направило сладоледа достъпен за повече хора. Уличните търговци обаче се изправили пред нов въпрос - в какво да го сервират бързо и евтино. Едно от първите решения били т.нар. „penny licks“ - малки стъклени чашки, от които клиентът изяждал порцията си срещу едно пени, след което съдът се връщал на продавача и се използвал отново. От днешна гледна точка практиката звучи повече от притеснително. Чашките често били само набързо изплаквани, а понякога преминавали направо към следващия клиент. Наред с опасността от счупване на стъклото се появили и сериозни опасения за разпространението на заболявания. През 1898 г. Лондон забранил използването им.
И тогава някой стигнал до очевидното днес решение - защо съдът за сладоледа да не може просто да бъде изяден?
През 1902 г. италианецът Антонио Валвона, който произвеждал сладолед в Манчестър, получил американски патент за метална форма за изработване на ядливи чашки от тесто, наподобяващо вафла. Само година по-късно търговецът на сладолед Итало Маркиони патентовал подобна идея в Ню Йорк, а с неговото име се свързват и други ранни варианти за сервиране на десерта в ядлива обвивка.
Големият момент за сладоледената фунийка идва през 1904 г. на Световното изложение в Сейнт Луис. Историята има няколко версии и повече от един човек претендира за заслугата, но една от най-популярните разказва за младия сирийски имигрант Ърнест Хамви. Хамви продавал тънък сладкиш, известен като залабия, непосредствено до щанд за сладолед. Когато съседният търговец останал без съдове, той навил топлата вафлена питка във формата на конус. След като изстинала, в нея можело да бъде поставена топка сладолед. Простото решение се превърнало в сензация. Първоначално тези ядливи съдове били наричани „рогове на изобилието“, а впоследствие останало далеч по-краткото и познато название - фунийка.
Производството постепенно било механизирано, а през първата половина на XX век започнали да се появяват различни варианти - от хрупкавата вафлена фунийка до по-меките изделия с текстура, близка до кексова.
И ако някога сладоледът е бил удоволствие, за което американски президент можел да похарчи цяло състояние, днес той е част от ежедневието и на българите. Една от широко цитираните оценки на Евростат показваше средна годишна консумация у нас от около 3,5 литра на човек, при около 6 литра средно за ЕС. Данните са от по-ранен период и не бива да се приемат като актуална оценка за 2026 г., но показват, че традиционно сме по-умерени любители на сладоледа от част от останалите европейци.
Любопитна е и по-новата статистика за самото производство. Предварителните данни на Евростат показват, че през 2025 г. България е произвела малко над 10 млн. литра сладолед. За сравнение, окончателните данни на НСИ за 2024 г. сочат 19,1 млн. литра, като различната методология и предварителният характер на европейските данни налагат предпазливост при директното сравнение.
Повече от век след големия пробив в Сейнт Луис принципът почти не се е променил - няколко топки сладолед, хрупкава фунийка и горещ летен ден. Понякога най-успешните изобретения се раждат именно така - не от грандиозен план, а от необходимостта някой набързо да намери в какво да сложи сладоледа.
До появата на надеждното охлаждане производството и съхранението на сладолед било сложно и скъпо. Колко специално удоволствие е представлявал десертът показва историята на Джордж Вашингтон. През лятото на 1790 г. той похарчил 200 долара за сладолед - сума, която според Международната асоциация за млечни храни би се равнявала на над 7200 долара в наши дни.
Механичното охлаждане през XIX век постепенно направило сладоледа достъпен за повече хора. Уличните търговци обаче се изправили пред нов въпрос - в какво да го сервират бързо и евтино. Едно от първите решения били т.нар. „penny licks“ - малки стъклени чашки, от които клиентът изяждал порцията си срещу едно пени, след което съдът се връщал на продавача и се използвал отново. От днешна гледна точка практиката звучи повече от притеснително. Чашките често били само набързо изплаквани, а понякога преминавали направо към следващия клиент. Наред с опасността от счупване на стъклото се появили и сериозни опасения за разпространението на заболявания. През 1898 г. Лондон забранил използването им.
И тогава някой стигнал до очевидното днес решение - защо съдът за сладоледа да не може просто да бъде изяден?
През 1902 г. италианецът Антонио Валвона, който произвеждал сладолед в Манчестър, получил американски патент за метална форма за изработване на ядливи чашки от тесто, наподобяващо вафла. Само година по-късно търговецът на сладолед Итало Маркиони патентовал подобна идея в Ню Йорк, а с неговото име се свързват и други ранни варианти за сервиране на десерта в ядлива обвивка.
Големият момент за сладоледената фунийка идва през 1904 г. на Световното изложение в Сейнт Луис. Историята има няколко версии и повече от един човек претендира за заслугата, но една от най-популярните разказва за младия сирийски имигрант Ърнест Хамви. Хамви продавал тънък сладкиш, известен като залабия, непосредствено до щанд за сладолед. Когато съседният търговец останал без съдове, той навил топлата вафлена питка във формата на конус. След като изстинала, в нея можело да бъде поставена топка сладолед. Простото решение се превърнало в сензация. Първоначално тези ядливи съдове били наричани „рогове на изобилието“, а впоследствие останало далеч по-краткото и познато название - фунийка.
Производството постепенно било механизирано, а през първата половина на XX век започнали да се появяват различни варианти - от хрупкавата вафлена фунийка до по-меките изделия с текстура, близка до кексова.
И ако някога сладоледът е бил удоволствие, за което американски президент можел да похарчи цяло състояние, днес той е част от ежедневието и на българите. Една от широко цитираните оценки на Евростат показваше средна годишна консумация у нас от около 3,5 литра на човек, при около 6 литра средно за ЕС. Данните са от по-ранен период и не бива да се приемат като актуална оценка за 2026 г., но показват, че традиционно сме по-умерени любители на сладоледа от част от останалите европейци.
Любопитна е и по-новата статистика за самото производство. Предварителните данни на Евростат показват, че през 2025 г. България е произвела малко над 10 млн. литра сладолед. За сравнение, окончателните данни на НСИ за 2024 г. сочат 19,1 млн. литра, като различната методология и предварителният характер на европейските данни налагат предпазливост при директното сравнение.
Повече от век след големия пробив в Сейнт Луис принципът почти не се е променил - няколко топки сладолед, хрупкава фунийка и горещ летен ден. Понякога най-успешните изобретения се раждат именно така - не от грандиозен план, а от необходимостта някой набързо да намери в какво да сложи сладоледа.