Днес банският е сред най-обикновените неща в летния куфар. Избираме го по цвят, кройка, удобство или просто защото изглежда добре на снимка. Само преди малко повече от век обаче показването на голи ръце, крака и шия на плажа е било достатъчно, за да предизвика обществен скандал. Историята на банския всъщност е много повече от история на модата - тя разказва как обществото постепенно променя представите си за тялото, приличието, свободата и дори за самата почивка край морето.
В продължение на векове плажът няма почти нищо общо с днешната представа за слънчеви бани. Белият тен дълго е символ на висок обществен статус, затова хората по-скоро се пазят от слънцето, отколкото да го търсят. През XVIII и XIX век женското облекло за къпане прилича повече на рокля, отколкото на бански - дълги и широки дрехи, често ушити от вълна, които трябва да покриват тялото и да запазват приличие дори когато са мокри. Във Великобритания се използват дори т.нар. bathing machines - закрити кабини на колела, с които жените могат да бъдат откарани директно във водата, без да се показват по бански на брега.
Иронията е очевидна – дрехата, предназначена за плуване, на практика прави плуването изключително трудно.
В началото на ХХ век това постепенно започва да се променя. Плуването се утвърждава като спорт, обществото става по-мобилно, морските курорти привличат все повече посетители, а тежките костюми вече изглеждат не само старомодни, но и непрактични.
Една от жените, които буквално разместват границите на допустимото, е австралийската плувкиня Анете Келерман. Тя популяризира прилепнал бански от една част, който оставя открити ръцете и краката - нещо, което за началото на миналия век е достатъчно дръзко, за да предизвика скандали и дори сблъсък с полицията.
Постепенно банският започва да губи плат. През 20-те и 30-те години на ХХ век жените показват повече рамене, крака и гръб, а идеята за слънчевия тен вече не е нещо, от което непременно трябва да се бяга. Появяват се по-еластични материи и кройки, които позволяват реално движение във водата. Още през 30-те години се срещат и модели от две части, макар долнището да е доста по-високо и по-закрито от това, което днес наричаме бикини.
Истинската „експлозия“ идва през 1946 година.
Тогава двама французи - дизайнерът Жак Хейм и инженерът Луи Реар - почти едновременно представят свои версии на необичайно малък бански от две части. Хейм нарича своя модел „Atome“ - атом, с идеята, че е най-малкият бански в света. Реар обаче измисля име, което ще остане завинаги - „бикини“. Името не е случайно. Само дни преди представянето на модела САЩ провеждат ядрени опити на атола Бикини в Тихия океан. Реар разчита, че неговото творение ще предизвика също толкова „взривяващ“ обществен ефект. И се оказва прав. Банският бил толкова малък за стандартите на епохата, че Реар трудно намира професионален модел, готов да го представи. В крайна сметка на 5 юли 1946 г. това прави Мишелин Бернардини, танцьорка от Casino de Paris. Моделът се състои само от няколко малки парчета плат и незабавно се превръща в сензация.
.jpg)
Но сензация не означава незабавно приемане.
През 40-те и 50-те години бикините са смятани за прекалено провокативни на много места. Дори там, където не са формално забранени, общественото отношение често е отрицателно. Едновременно с това киното започва да играе огромна роля в промяната на нагласите. Особено важна се оказва Брижит Бардо. Появите ѝ по бански на Френската ривиера през 50-те превръщат бикините от скандал в символ на нов тип женственост - по-свободна, самоуверена и далеч по-малко склонна да се съобразява със старите представи за приличие. През 60-те години тенденцията вече трудно може да бъде спряна. Тогава банският започва да следва не само модата, но и обществените революции. Появяват се все по-смели кройки, string bikini, високо изрязани долнища и експерименти като монокините на Руди Гернрайх от 1964 г.
Паралелно с това материалите също променят всичко. Вълната окончателно отстъпва място на синтетичните влакна. Нейлонът и еластанът позволяват банските да прилягат по тялото, да съхнат по-бързо и да дават много по-голяма свобода на движение. До 70-те години подобни еластични модели вече са широко разпространени и при спортното плуване.
Оттам нататък историята започва да се движи почти на цикли. Модата редува минималистични бикини с цели бански, ретро високи талии с изрязани модели, спортни силуети с декоративни плажни костюми. Дизайнерите постоянно се връщат към миналото, за да го преработят по нов начин.
Но може би най-интересното е, че банският никога не е бил просто парче плат. В различните епохи чрез него обществото е решавало колко от женското тяло е „прилично“ да бъде видимо, кой има право да определя това и докъде се простира личната свобода. Именно затова една дреха, която днес побираме в шепа, някога е била способна да предизвиква арести, забрани и ожесточени обществени спорове. И ако историята му доказва нещо, то е, че банският се променя не просто когато дизайнерите решат да махнат още няколко сантиметра плат. Той се променя тогава, когато се променя самото общество.
От тежката вълнена рокля, с която едва можело да се влезе във водата, до бикините, които през 1946 г. шокират света – пътят на банския всъщност е пътят към една съвсем различна представа за лятото и свободата.
В продължение на векове плажът няма почти нищо общо с днешната представа за слънчеви бани. Белият тен дълго е символ на висок обществен статус, затова хората по-скоро се пазят от слънцето, отколкото да го търсят. През XVIII и XIX век женското облекло за къпане прилича повече на рокля, отколкото на бански - дълги и широки дрехи, често ушити от вълна, които трябва да покриват тялото и да запазват приличие дори когато са мокри. Във Великобритания се използват дори т.нар. bathing machines - закрити кабини на колела, с които жените могат да бъдат откарани директно във водата, без да се показват по бански на брега.
Иронията е очевидна – дрехата, предназначена за плуване, на практика прави плуването изключително трудно.
В началото на ХХ век това постепенно започва да се променя. Плуването се утвърждава като спорт, обществото става по-мобилно, морските курорти привличат все повече посетители, а тежките костюми вече изглеждат не само старомодни, но и непрактични.
Една от жените, които буквално разместват границите на допустимото, е австралийската плувкиня Анете Келерман. Тя популяризира прилепнал бански от една част, който оставя открити ръцете и краката - нещо, което за началото на миналия век е достатъчно дръзко, за да предизвика скандали и дори сблъсък с полицията.
Постепенно банският започва да губи плат. През 20-те и 30-те години на ХХ век жените показват повече рамене, крака и гръб, а идеята за слънчевия тен вече не е нещо, от което непременно трябва да се бяга. Появяват се по-еластични материи и кройки, които позволяват реално движение във водата. Още през 30-те години се срещат и модели от две части, макар долнището да е доста по-високо и по-закрито от това, което днес наричаме бикини.
Истинската „експлозия“ идва през 1946 година.
Тогава двама французи - дизайнерът Жак Хейм и инженерът Луи Реар - почти едновременно представят свои версии на необичайно малък бански от две части. Хейм нарича своя модел „Atome“ - атом, с идеята, че е най-малкият бански в света. Реар обаче измисля име, което ще остане завинаги - „бикини“. Името не е случайно. Само дни преди представянето на модела САЩ провеждат ядрени опити на атола Бикини в Тихия океан. Реар разчита, че неговото творение ще предизвика също толкова „взривяващ“ обществен ефект. И се оказва прав. Банският бил толкова малък за стандартите на епохата, че Реар трудно намира професионален модел, готов да го представи. В крайна сметка на 5 юли 1946 г. това прави Мишелин Бернардини, танцьорка от Casino de Paris. Моделът се състои само от няколко малки парчета плат и незабавно се превръща в сензация.
Но сензация не означава незабавно приемане.
През 40-те и 50-те години бикините са смятани за прекалено провокативни на много места. Дори там, където не са формално забранени, общественото отношение често е отрицателно. Едновременно с това киното започва да играе огромна роля в промяната на нагласите. Особено важна се оказва Брижит Бардо. Появите ѝ по бански на Френската ривиера през 50-те превръщат бикините от скандал в символ на нов тип женственост - по-свободна, самоуверена и далеч по-малко склонна да се съобразява със старите представи за приличие. През 60-те години тенденцията вече трудно може да бъде спряна. Тогава банският започва да следва не само модата, но и обществените революции. Появяват се все по-смели кройки, string bikini, високо изрязани долнища и експерименти като монокините на Руди Гернрайх от 1964 г.
Паралелно с това материалите също променят всичко. Вълната окончателно отстъпва място на синтетичните влакна. Нейлонът и еластанът позволяват банските да прилягат по тялото, да съхнат по-бързо и да дават много по-голяма свобода на движение. До 70-те години подобни еластични модели вече са широко разпространени и при спортното плуване.
Оттам нататък историята започва да се движи почти на цикли. Модата редува минималистични бикини с цели бански, ретро високи талии с изрязани модели, спортни силуети с декоративни плажни костюми. Дизайнерите постоянно се връщат към миналото, за да го преработят по нов начин.
Но може би най-интересното е, че банският никога не е бил просто парче плат. В различните епохи чрез него обществото е решавало колко от женското тяло е „прилично“ да бъде видимо, кой има право да определя това и докъде се простира личната свобода. Именно затова една дреха, която днес побираме в шепа, някога е била способна да предизвиква арести, забрани и ожесточени обществени спорове. И ако историята му доказва нещо, то е, че банският се променя не просто когато дизайнерите решат да махнат още няколко сантиметра плат. Той се променя тогава, когато се променя самото общество.
От тежката вълнена рокля, с която едва можело да се влезе във водата, до бикините, които през 1946 г. шокират света – пътят на банския всъщност е пътят към една съвсем различна представа за лятото и свободата.